Home » Мнения » Властта харизва историята ни под невиждан външен натиск

Властта харизва историята ни под невиждан външен натиск

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Нова историческа книга излиза под редакцията на Георги Първанов. Заглавието е „Илинденско-Преображенското въстание 1903 през погледа на европейските дипломати“.

Представянето на документалния сборник ще бъде утре от 11 часа в хотел „Интерконтинентал София”, когато ще се проведе и дискусия на тема: „Чий е Гоце Делчев?! Още за оценките на Илинден 1903 г., 115 години по-късно”.

Предлагаме ви в аванс предговора на книгата, в който Първанов критикува политиката на Заев след подписване на Договора с България, дава оценка за новото име на съседната ни държава както и подчертава пропуснатите шансове на българските власти да защитят българщината в Македония.

Георги Първанов, президент на Р България (2002-2012)

Илинден – неюбилейни размисли (Вместо предговор)

Идеята за този сборник възникна спонтанно.

Преди време ръководството на АБВ поиска среща с министър-председателя. В хода на разговора обосновахме необходимостта от една по-твърда позиция към Скопие по основни исторически въпроси. Разговорът се завъртя около българския характер на революционните борби, в т. ч. и за Илинденско-Преображенското въстание. „А какво ще кажат нашите западни партньори” – възкликна присъстващ на срещата млад дипломат, на важна позиция в МВнР. „Просто ще им припомним какво са писали по тази тема европейските дипломати преди повече от век” – беше моят отговор.

Разделихме се с очакването да има една по-активна българска позиция след референдума за името на Македония. Междувременно Гърция реши своите проблеми, Скопие промени името на държавата … Народното ни събрание възторжено ратифицира Протокола за присъединяване на Северна Македония към НАТО. И българският дебат се сведе до това кой е „за” или „против” членството на съседите ни в Алианса.

Винаги съм подкрепял членството на Македония в НАТО и ЕС. И заради общата сигурност на региона, и в името на нашето двустранно сближение. Но малко ми идва в повече този знаменател. Ние имаме много повече национални интереси, (не само исторически мотиви), за да търсим сближението, от това да го правим главно заради евроатлантически цели …

Извън непосредствения подтик от разговора в кабинета на премиера, стои въпросът защо е необходимо това издание (и надявам се – други подобни публикации).

След години на застой отношенията между България и Македония се развиха много динамично. Всъщност коренно се промени ситуацията в Скопие, както и мястото на Република Македония на международната сцена.

Какво се случи между София и Скопие и как то се съотнася към оценката на събитията от миналото?

Беше време, когато деляхме историята на принципа – в Скопие си присвояват Гоце Делчев и Яне Сандански, нашите развяваха като знаме Тодор Александров и Иван Михайлов.

Сега, обаче, виждам как под невиждан външен натиск и безхаберие управляващите харизват една от най-важните страници от историята ни.

Мисля, че това е важно, защото ако отстъпим и историята, губим всичко … Остана ни само ролята на страж на една опожарена, ограбена, съсипана територия, каквато е миналото на македонския въпрос.

Отстъпвахме позиции, губехме част по част от онова нещо, което за предците беше кауза.

Не съм против съседите ни да градят новата идентичност, но не мога да се съглася това да бъде за наша сметка.

И настоящият документален сборник, и размислите които споделям, са породени от новия „двоен Илинден” – от начина на отбелязването на годишнината от въстанието, от посланията и премълчаните истини на държавните ръководители, на политиците и обществото.

На 2 август 2018 г., в присъствието на премиерите на България и Македония в Благоевград беше отбелязана 115 годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Двамата говориха кратко. Ако бях недобронамерен щях да допълня неясно. По-точно би било да кажем, че се изразяваха предпазливо. Важно им беше да покажат, че са заедно и на това тържество, и пред този паметник на Гоце Делчев.

Събитието беше отразено с присъщата на много от сегашните ни медии скука, гарнирана с възторженост. Зоран Заев, който все пак отбеляза, че чества Илинденско-преображенското въстание, дни по-късно произнесе нещо, което предизвика буря у нас. Пред македонската 1 ТВ Заев рече, че „Илинденското въстание е македонско и ако някой гражданин от България иска, нека го чества”.

И като заваляха едни коментари, та цяла неделя. Мнозина от българските политици сгълчаха З. Заев, но отделиха повече време на препирните помежду си. Никой, обаче, не се изказа по същество, не каза, че въстанието е българско по своя национален характер.

В един момент Борисов скръцна със зъби на Заев в смисъл да не забравя, че след Илинден ще дойде и Видовден (т. е. все пак ние ще трябва да ги одобряваме за НАТО и ЕС). А накрая З. Заев се извини на „приятелите и братята” като посочи, че коментарите са направени „по невнимание” и са грешни.

Пак през август 2018 г., на брега на Преспанското езеро беше подписан договор, с който се приключи десетилетния спор между Атина и Скопие. Гърция реши безусловно, с изрични, конкретни записи в договора историческите си проблеми с Македония. Македонските управляващи се отказаха от претенциите към античната история. Това очерта възможност за утвърждаване на македонската идентичност на основата на българското минало.

България също има своя Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, подписан на 1 август 2017 г. в Скопие (всичко се случва през август, когато отбелязваме годишнината от Илинденско-Преображенското въстание). Договорът беше „copypaste” на Декларацията, подписана от Иван Костов и Люпчо Георгиевски през 1999 година. Но дори и фактът на провъзгласяването на Декларацията за Договор беше позитивен, той препотвърди важни принципи в нови условия.

Договорът беше един добър знак и към населението на двете страни, и към международните ни партньори. Не всеки ден на (от) Балканите има добри новини.

Споменах за съвпадението на текстовете между Декларацията и Договора не за да подценявам последния. А защото не бива да забравяме, че още през 1999 г. бяха договорени добри текстове, които останаха на книга и дори бяха откровено нарушавани за един дълъг период1.

Важно място в Договора между София и Скопие заемаше понятието „обща история”. Там то присъстваше с уточнение, че ще има единни чествания на събития от нашето минало. Това само по себе си е едно възможно тълкувание на понятието.

Подобни знаци направихме с Борис Трайковски, президент на Република Македония за периода 1999-2004 година. По време на наши срещи поднасяхме цветя на паметниците на Гоце Делчев и Яне Сандански в Благоевград, Мелник, Струмица. Б. Борисов и З. Заев го правят дори по-често и за това трябва да бъдат поздравени.

Това е необходимо, но вече е недостатъчно условие. Общите чествания, съпътствани с провокативни изказвания от македонските управляващи, показаха колко важно е да се дефинира ясно понятието „обща история”.

В еуфорията при подписването на Договора, около 1 и 2 август 2017 г. никой не обърна внимание на речта на македонския премиер Зоран Заев пред гроба на Гоце Делчев, в която той повтори добре познатите тези за „двойния Илинден”, обвързвайки въстанието от 1903 г. и Антифашисткото събрание от 1944, на което се взема решение за развитие на Македония като федеративна единица в рамките на Югославия.

„Да го искористиме” (използваме – приликата между някои български и македонски думи е привидна и хлъзгава – б. а.) повода, празнуването на държавността, на държавата Р. Македония, двойният Илинден … рече З. Заев в речта си пред гроба на Гоце Делчев и в присъствието на българската делегация буквално продължи: „ … Заставаме заедно, македонци, албанци, турци, сърби, власи, роми, бошняци, други …”. На основното честване, същият ден, на Мечкин Камен (Крушево) председателят на македонския парламент Талат Джафери, когато говореше за въстанието от 1903 г. и първите илинденци, изброи същите етноси. И в двете официални слова българите блестят с отсъствието си.

Управляващите в Скопие „искористиха” повода на Илинден и за поредна година да си направят македонистичен прочит за Илинден (неагресивно, за разлика от опозицията и президента Георге Иванов).

Високопоставената ни делегация възпитано премълча провокативното изказване на Заев от август 2017 година. Надявах се да е защото имаме добри шахматисти и, както е в този спорт, сме записали „скрит ход” в отложена партия.

А всъщност, още тогава стоеше остро въпросът ние имаме ли отговор на новото издание на македонистичните тези.

Българските политици вкупом (и управляващи, и парламентарна опозиция) мълчаха и в други случаи, когато З. Заев звучеше провокативно.

Непосредствено след Софийската среща на ЕС за Западните Балкани през май 2018 г. се появиха и официални информации, и обстойни коментари за ново предложение в наименованието на западната ни съседка.

Премиерът Зоран Заев гръмко заяви, че Република Илинденска Македония2 е името, „за което е възможен компромис с Гърция”. В кратко, но емоционално изявление той обоснова идеята: „… Илинден е нашето славно минало … нашата държавност и гордост … С това решение пазим достойнството и заздравяваме нашата македонска идентичност”.

В допълнение, когато изброява етносите с принос в илинденската борба, Заев възпроизвежда познатия списък от 1-2 август 2017 година3.

Реакцията на идеята за Илинденска Македония в София беше по-скоро с коментари, които звучаха приветствено, или поне одобрително. Министърът на външните работи Ек. Захариева заяви, че предложението е приемливо …, защото около 70 български офицери участвали във въстаническите действия от 1903 година.

Предложих на новоизбраното по това време ръководство на партия АБВ позиция, чрез която да сезираме новосъздадената „Междудисциплинарната комисия” за решаване на българо-македонските исторически спорове.

Реагирахме остро на идеята, защото тя не беше плод на разбирането за общото ни минало. Тъкмо обратното – това беше откровен опит за посегателство към българската история.

Идеята на З. Заев можеше да се тълкува като поредна, решаваща стъпка за отказ от теорията за античните корени на македонската държава4.

Това поредно предложение на Скопие утвърждаваше и търсеше международна легитимация за идеята, че македонската държавност е свързана с двойния Илинден – въстанието от 1903 г. и Антифашисткото събрание от 1944 година …

Българските историци реагираха остро – проф. Иван Илчев, проф. Пламен Павлов, проф. Божидар Димитров … по-меко и заоблено председателят на съвместната комисия проф. Ангел Димитров, бивш посланик в Скопие.

След плахата, позитивна и в крайна сметка неуместна изява на външния министър Захариева, правителството потъна в дълбока тишина. Парламентарната опозиция в София така и не се обади по темата (и причината не е само в липсата на експертиза). Май АБВ си остана единствената партия с официална реакция.

Идеята за „Илинденска Македония” не мина заради гръцката съпротива. Това предложение обаче беше важно, защото изразяваше новата философия на Скопие по въпроса – да се търсят корените на македонската държавност в илинденските събития. И каквото и ново предложение да правеха, повтаряха упорито, че „Илинден е държавнотворен …”.

Отново малцина бяха онези наши сънародници, които реагираха на името Северна Македония. И отново български учени обявиха позиция, в която се подчертава, че името „Северна Македония е очевидно некоректно по отношение на България и българските интереси” … Най-малкото заради възможни претенции към Пиринска Македония, която също е „северна”5.

Нямам очаквания, че създадената по Договора българо-македонска комисия ще реши основните проблеми. По-вероятно е с времето да се превръща все повече в гръмоотвод – без база, без ясен мандат, оказвайки се в невъзможност „да развърже възела напр. по проблема за характера на Илинденско-Преображенското въстание. За разлика от смесения междудисциплинарен комитет, създаден в договора между Атина и Скопие (чл. 8), защото в техния договор политиците и дипломатите са решили големите спорни въпроси, а това е стабилна база за работа на професионалистите.

И с времето все по-силна ще става необходимостта от нова политико-дипоматическа договореност между София и Скопие, която да дефинира максимално понятието обща история. Защото се видя, че само с пожелателни деклрации от наша страна нищо не се случва.

Кои бяха основните варианти за решаване на въпроса:

1) Декларираме, че имаме обща история и всеки си развива досегашните тези, без да спорим остро. Това, обаче, видимо не се получава.

2) Опитваме се да формираме общата визия дори до степен да мислим за общ учебник. Може би и дано, но не се наемам да прогнозирам кога това би било възможно …

3) Политиците наистина „оставят историята на историците” и се посвещават на всичко друго – от евроатлантически амбиции до инфраструктурни проекти. И това е бягство от реалността.

Припламналата през август 2018 г. дискусия показа, че не можем да си „заравяме главата в пясъка”; нужен е откровен дебат и диалог, който да доведе до формирането на единно виждане за общата ни история.

Целта на гръцката дипломация беше да убеди Скопие, че нямат нищо общо в исторически план; нашата задача е по-трудна – да се съгласим, че историята ни е обща, на база българско национално самосъзнание. Но задачата ни има и предимства – на наша страна са документите, историческите доказателства …

В Скопие трябва да разберат, че не могат да градят идентичност върху фалшива основа; не е далновидно … Разбраха го по отношение на гръцката история, трябва да го осъзнаят и по отношение на общото минало.

Най-важното е да се съгласим, че общото е вединното национално самосъзнание на населението от територията на сегашните държави България и Македония; единни са националните ни цели и задачи – от Средновековието, и през Възраждането, през ХІХ и част от ХХ век (вкл. и в годините около Илинденско-Преображенското въстание).

Предлагам да не спорим, когато в Скопие твърдят, че Илинден от 1903 г. е фундаментът на македонската държавност. Само да добавим, че това потвърждава тезата за създаването на македонската държава като факт от българската история. Което не можем да кажем за характера на Антифашисткото събрание от 1944 година, което утвърждава Македония като елемент от Югославия. По отношение на това събитие не може да имаме претенции за връзка.

Но не можем да се откажем от разбирането си, че Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в революционните и освободителните ни борби и че е продължение на делото на нашите възрожденци.

Въстанието от 1903 г. е българско, защото подавляващата част от инициаторите, организаторите и участниците в него се чувстват българи. Като такива ги определят и в докладите си чуждите консули и кореспондентите на вестници в Македония и Одринска Тракия6.

Как се самоопределят днес хората от Битолско, Крушевско или Скопие – това си е тяхна работа и ние не трябва да налагаме разбиране, различно от тяхното самоопределение.

В дните около Илинден 2017 г. прочетох коментари, че с договора и съпътстващите го събития е „погребан македонизмът”.

Това просто не е вярно и не е работещо. Вярното и важното е, че бидейки македонист З. Заев даде знаци, че може да извади антибългарското жило на македонизма – и това вече можеше да бъде историческа заслуга. Впрочем, ще призная, че в началото на своето управление Заев имаше моята симпатия за „чекорите” (стъпките), които направи; надявах се да ги развие успешно.

Преувеличената и прибързана теза за победата над македонизма появила се около илинденските тържества от 2017 г. може би налага обективен анализ на явлението от дистанцията на времето.

Дълго време голяма част от онези, които у нас проявяват интерес към македонския въпрос виждаха неговото разрешаване като резултат от „замяната на тоталитарното управление в Република Македония с демократично”, което, според тях, би дало възможност на огромната част от славянското население да се самоопредели като българско. По този повод още през 1993 г. предупреждавах, че това са „наивни очаквания и че при ВМРО – ДПМНЕ национализмът на македонистична основа ще е дори по-силен”. Уви, оказах се прав.

През годините по-скоро съм смятал, че реалистичната цел за обозримото бъдеще е за очистване на македонизма от антибългарския му характер и насоченост. В този смисъл трябва да признаем, че в Скопие е имало лидери, при които острието на антибългаризма е било притъпявано в немалка степен (при Л. Георгиевски, при Борис Трайковски …).

Необходима е продължителна, търпелива и упорита работа да се наложи истината за българския исторически корен на населението във Вардарския дял на Македония. И за това, че македонизмът беше присаден върху вековната снага на българската нация; че създаването на Република Македония е факт от българската история.

Сега правим заедно история. В началото на ХХ в. и далеч преди това имаме една (единна) история. Имали сме общи цели; населението от Мизия, Тракия и Македония е имало единно национално самосъзнание (независимо от различията в тактиката).

В края на ХІХ и в началото на ХХ в. по своя етнонационален характер македонският въпрос е неоспоримо български. Това се потвърждава от най-престижните статистики, произхождащи от македонското освободително движение, както и изследванията, дело на авторитетни български и чуждестранни учени. В огромното си мнозинствославянското население на Македония има българско самосъзнание. Национален характер има освободителната борба на революционните организации – Вътрешната организация и Върховния комитет, както и дейността на църквата, просветното дело. С ярко изразен български облик е периодичният печат в Македония.

Настоящето издание не си поставя амбициозната цел да направи научни открития. Стремежът ни е не да въведем в научен оборот нови документи; по-скоро да припомним някои материали, които са известни на научната общност, но както показаха последните събития – позабравени от политиците и дипломацията.

Съставителите стъпват на солидната основа на работата, свършена от учените в предишните десетилетия. А това е огромна по своя обем и прецизна от научна гледна точка дейност по издирването, събирането и систематизирането на документи.

Почти всеки от публикуваните дипломатически доклади съдържа недвусмислена информация за българския етнически състав на населението от Македония (виж напр. докладите на френския генерален консул в Солун, документ № 3 или на посланика на Франция в Цариград, документ № 9).

Английският посланик в Цариград пише: „цяла Македония с изключение на 130 села, е била въвлечена в българската въстаническа организация (документ № 1, 11/24 февр. 1902 година). А австроунгарският външен министър е категоричен: „Българското движение придоби характер на въстание…“ (док. № 19). Многобройни са информациите за репресиите и жестокостите на османските власти спрямо въстаналите български села.

Обнародваните дипломатически документи показват, че „великите сили“ са наясно с характера на основните цели на революционната организация. За разлика от вестникарски публикации, дипломатите приемат, че целта на въстанието не е провъзгласяване на независимост: „Целите на комитета са по-умерени, отколкото се представят (документ № 2, февр. 1902). Предвижданата автономия ще установи втора Източна Румелия, вероятно със същия резултат“ заключава в месечния си обзор британският посланик в Цариград. Подобни анализи има и в дипломатическата преписка на Германия и Австро-Унгария.

Наистина идеята за автономия, вкл. и за държавнополитическо обособяване на Македония (или на част от нея) е стара почти колкото самия македонски въпрос.

Това е идея „чисто българска“ (израз на Димо Хаджидимов) и тя изразява осъзнатата слабост на македонската политика на България, отбранителния й характер. В крайна сметка отделянето на македонските българи цели именно съхраняване на националния, български облик на областта. Само че стратезите не бяха предвидили симбиозата между идеята за самостоятелна държава в Македония и македонизма.

И накрая нещо, което е особено важно. „Великите сили“ не се трогват от информациите за трагедията на поробените българи в Македония. В разговорите и кореспонденцията между дипломатите и на най-високо държавно ниво те изразяват загриженост единствено за статуквото на Балканите, под предлог, че това е „равносилно на мира в Европа“ (док. № 19). Те не просто реагират негативно, когато поробените българи дръзнат да се борят за правата си. В публикуваните документи има текстове, които поразяват със своя цинизъм: „Такава една политика била законна; още повече, че потушаването на въстанието било не само право, но дори дълг на турското правителство“ е тезата на германския император Вилхем II, изразена пред австроунгарския външен министър (№ 22).

Българският национален въпрос (основен елемент от който е македонският) възниква и се развива върху основата на компромис между големите европейски държави за наследството на „болния човек“ – Османската империя. Десетилетия наред в политиката на „великите сили“ се отбелязват няколко трайни черти – слаба заинтересованост, минимална инициативност (и то само под напора на събитията), подчертан стремеж към запазване на баланса помежду им, да не допуснат засилване на руското влияние в региона7. Всяка прилика със сега случващи се събития и процеси е случайна, както се казва.

Има немалко дипломатически документи, в които се признава, че положението на населението е непоносимо. Но авторите им не стигат по-далеч в препоръките си за минимални реформи, които да гарантират живота и сигурността на българите в Македония, с оглед на тяхното умиротворяване (Доклад на френския генерален консул в Солун, документ № 3).

Реформите също имат замисъл да не допуснат засилването на българите в Македония; затова в идеите за административно прегрупиране се предвижда разместване с други етноси.

(Това стимулира в следващите години Гърция и Сърбия за развитие на т. нар. въоръжени пропаганди …).

Със съгласието на „великите сили” през септември 1903 г. в присъствието на руския император Николай ІІ и австроунгарският император Франц Йосиф І, както и техните външни министри е подписан протокол за реформи. Предложенията са минималистични, по-скоро имитационни и не удовлетворяват целите на населението и революционната организация. На всичко отгоре Одринска Тракия е изключена от реформената програма.

Имитационните и крайно неефективни реформи са прекратени след Младотурския преврат от 1908 г., когато двете основни крила на революционната организация подкрепят създаването на легални партии – Съюз на българските конституционни клубове и Народно-федеративна партия (българска секция).

Фактите са достатъчно много и ясни, нужна е политическа воля от българска страна. За отстояване на историческата истина. Дали като анекс към съществуващия договор между София и Скопие, или под друга форма трябва да се утвърди разбирането, че до първите десетилетия на ХХ в. Историята ни е обща, защото населението на Македония има единно, българско национално самосъзнание.

България
Коментирай чрез Фейсбук

Източник:fakti.bg
loading...

Вашият коментар

x

Check Also

Два протеста за честни избори

Два отделни протеста за честни избори организираха днес в Москва руските комунисти и привържениците на ...

Тялото на тази смърт

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати. Римското ...

Бой след 7-часово закъснение на полет (ВИДЕО)

Силно изнервени пътници предизвикаха бой в самолета на американската авиокомпания Delta. Причината е, че полетът ...

2 куршума спрели убиеца Мартин, повдигат му три обвинения

Два куршума в краката са спрели бягството на 21-годишния Мартин Трифонов при залавянето му в ...

Това надхвърля всички възможни гадости

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати. Скъпи ...

Вижте как полицаи принудиха два мощни джипа да карат с 80 км/ч ВИДЕО

Два мощни джипа не смеят да превишат и с км максимално допустимата скорост от 80 ...