Home » Истории » Уволняват Джоко Росич, не е български поданик
Уволняват Джоко Росич, не е български поданик
Уволняват Джоко Росич, не е български поданик

Уволняват Джоко Росич, не е български поданик

„Без всеки може. Но без България, не може. Тя е вечна. Само че, без тези, които могат, после животът не е същият, нещо липсва: театърът, киното не са същите. Няма я тази личност, която в най-неподходящия момент, може да каже подходящите слова. Да успокои. Да има мир.” Тези думи не са казани за Джоко Росич, а от него. Произнася ги при откриването на паметната плоча на големия Георги Черкелов в родното му Хасково. Преди това се извинява, че вече не вижда и затова не е могъл да напише нещо предварително. Казва това, което мисли в момента: нахвърлено, нелустросано, мъдро. Думи, които с пълна сила, се отнасят и за него.

Миналата година отбелязахме четири години от деня, в който от тумор в мозъка, след няколко операции в болницата в „Лозенец”, този свят напусна Джоко Росич. 29 февруари е още една дата, свързана на големия артист. На този ден през 1932 година той се родил в Крупан, град в бившето Кралство Югославия. Баща му е сърбин,загива млад, когато синът е само на петнадесет години, майка му е завършила педагогика в Белград. Там се запознали и от тях момчето наследява уникалния си глас. Ще дойде време, когато таксиметровите оператори и телефонистките, само след първата му дума, ще го поздравяват: Добър вечер, господин Росич.

Но далеч преди това, животът не е така щедър на радости към младока. Той е обявен за политически неблагонадежден. Деветнадесетгодишен е принуден да напусне родината си и да емигрира в България, страната, която ще заобича повече от всичко и която ще му отвърне със същото. Завършва икономика. Започва работа в единственото тогава Българско радио. Това, което върши, се харесва на него и на слушателите.

Получава награди, а почти на шега съпругът на Невена Коканова, режисьорът Любомир Шарланджиев го кани за ролята на Мишо в работническата киноистория, наречена „Хроника на чувствата”. Пред камерата, редом с дебютанта-любител са Жоржета Чакърова, Григор Вачков, звездата Васил Попилиев. За това как приключва тази авантюра говори фактът, че още на следващата година Джоко е Златан във филма „Смърт няма”, а до последното му участие в „Пъзел” две години преди напусне този свят, ще се вместят около 110 филма, снимани в България, Румъния, Унгария, Англия.

Уволняват Джоко Росич, не е български поданик

Но нека не бързаме . Журналистите още не са го нарекли последния мохикан в българското кино, неустрашимия каубой – клишета, които като прахоляк лепаха по артистичната му дреха, а той упорито се стараеше да го изтупа.

Джоко Росич съвестно си върши журналистическата работа и няма никакво намерение да я сменя. За него екранът е хоби, удоволствие, но не и професия. И тогава става нещо, твърде неприятно, от което, журналистиката може и да губи, но много повече печели киното на няколко държави. Войски на просъветския съюз Варшавски договор нахлуват в Чехословакия, за да защитават каузата на комунизма.

По същество това е окупация на една суверенна държава. Резултатът е усилено търсене на врага навсякъде във всички соц републики.

Като чужденец Джоко Росич е изгонен от радиото. Забранено му е да практикува любимата си журналистическа професия. И тогава идват шедьоврите: „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ , наградите, славата. Джоко става единственият чуждестранен артист, отличен за заслуги към унгарското кино.

И това е съвсем обяснимо. Там той е заснел много повече филми, отколкото и в първата, и във втората си родина. Но въпреки огромния си актьорски опит пред камерата Росич никога не се качва на театралната сцена. На преклонна възраст го канят да играе във Младежкия театър, но той отказва. Това е друга професия, казва. Не е за мен.

Уволняват Джоко Росич, не е български поданик

Корав. Тази дума като че ли е измислена в древността, за да характеризира по-късно Джоко Росич.Той беше корав във всичко: Във физиката, в походката, в приказките, в мъката и славата. Малко преди да издъхне, Чирпан, градът на Яворов, бе дошъл да го приветства за наградата на галерия „Никола Манев”. Макар и прикрепян от тънко бастунче, на сцената сякаш стъпи великан. После запя: „С любовта ми към теб/ даже твойто име забравям”… Пълен театър, а сякаш пее не един човек. И гледа към него, в небето, като че ли го вижда там.

„С любовта ми към теб” всички, които бяха там в тази топла чирпанска вечер, знаеха, че е за Лиляна, която месеци преди това ракът му бе отнел завинаги:

„За какво му е на един мъж да прави каквото и да е било в живота си, ако няма една жена, която да му каже: Браво, страшен си” – казваше Джоко. И правеше много неща, но вече я нямаше тя да му каже: Страшен си.

Двамата се запознали в радиото. Когато него го изгонили, защото не е български поданик, нея пък са я уволнили, защото е с чужденец. От това станали по-силни. Защото „ако човек е сам на света, няма как да е щастлив”. Когато остана сам, Джоко Росич не беше щастлив. И това се виждаше, той не го криеше. Въздишаше тежко, когато приятели и колеги му напомняха за нея.

Малко преди това по най-налеп начин си отиде и синът му, радиожурналистът Стоян Колев. Той боготвореше Джоко, въпреки че актьорът не му беше биологически баща. Говореше, какъв дар от Бога е, че живее с човек като него. Сигурно тези удари на съдбата, а и годините са докарали на такъв корав мъж като Росич трите байпаса и останалите болести. Но той се стараеше да не им обръща внимание, заслушан в разказите на приятелите си от компанията на пазара „Ситняково”, а те в неговата „Йовано, Йованке!” , която разплакваше и най-коравите.

„Майка ми е българка. Завършила е педагогика в Сърбия. И аз при нея съм учил. В една страшна зима, госпожата, всички я наричахме така, ни каза:

„Деца, искате ли да излезем да погледаме навън. Какво се вижда? Сняг висулки, лед и… 5-6 врабчета”. И тогава тя започна да ни разказва за тях. Че има едни птици, които зимата отлитат в топлите страни, а тези остават тук, независимо от студа. Защото тук са родени и тук ще умрат. „По-голям урок по патриотизъм не съм чул – разказваше Джоко. – Отиват си от България слабите хора, силните се борят да бъде и у нас така, както е някъде. Да си го направим хубаво и тук”, казва Джоко Росич преди време в една покъртителна изповед пред „Шоуто на Слави”.

Той имаше две мечти – едната – да види първата си родина Сърбия в Европейския съюз и втората – „когато в нашето Народно събрание някой предлага закон, който казва, че две плюс две е четири, всички да гласуват. Да има единодушие за разумните неща”. За това мечтаеше големият актьор. Отиде си. А ние искаме мечтите му да се сбъднат.
Исак ГОЗЕС

Източник: show.blitz.bg

Оценките на читателите
Общо: 0 Общо гласували: 0
Коментирай чрез Фейсбук

loading...

Вашият коментар

error: Внимание: Съдържанието е защитено !!