Home » Lifestyle » Оставете болката в миналото
Оставете болката в миналото
Оставете болката в миналото

Оставете болката в миналото

Винаги съм се чувствала самотна. Винаги. Самотата бе моя постоянна спътница и бе проникнала живота ми отвсякъде. Тежеше ми, опустошаваше душата ми. Проникваше във всяка моя емоция, във всеки мой ден и ги скапваше, простете за израза.
Всякак съм я отработвала. Но тя не си отиваше. Душата ми тъгуваше за някого, страдаше от нечия липса.
Често съм опитвала да запълвам тази липса. Пробвала съм с какво ли не – четене, писане, развлечения, хоби, разговори с приятели, учене, пътуване. Но празнотата оставаше. Честно да си кажа вече не вярвах, че ще намеря изход, решение, изцеление.
До тази вечер. Отидох на лекция, в която лекторът Людмил Стефанов разказваше за учението на Берт Хелингер за констелациите.
На сутринта след лекцията се събудих с желанието да направя упражнението, което лекторът ни даде. Нямах представа, че след него ще намеря това, което отдавна търсех и най-накрая наистина ще се почувствам цяла, намерена, събрана, пълна. Вълнувам се да ви разкажа как разплетох кълбото.
Според Берт Хелингер всички членове на семейството са дълбоко свързани един с друг. Семейната система се управлява от три закона на любовта – закон за принадлежността, закон за реда и закон за баланса. Законът за принадлежността казва, че всеки човек има своето място в семейната система и едни членове на семейството нямат право да изключват други членове. Но ние, хората, го правим. Изключваме някой, който е извършил престъпление, употребявал е алкохол, изневерявал е, извършил е престъпление, бил е в затвора, изоставил е семейството си, отишъл е при любовницата си. От спомените си “изключваме” и тези с трудна съдба, както и мъртво родените деца. Ето тук очите ми се насълзиха, но от полето на несъзнаваното още нищо не изплуваше към мен. В ума ми витаеше фразата: “мъртво родено неоплакано дете”.
Нищо не чувах от лекцията. В мен вече се случваше нещо, течеше процес. От спомените изплуваха фрази на майка ми: “Еди какво си стана, когато така ми се случи на мен”.  Думи, в които сякаш няма информация, но интуицията казва друго: “Стана нещо страшно, ужасно, толкова болезнено, че не мога да говоря за него”.  А някаква част от мен искаше да каже: “Мамо, то се случи и на нас”.
“Върнах” се на лекцията. “Най-първичният, детински начин да обичам някого е да правя като него. Например, можете да се държите като починалия си брат – да “легнете на земята, сякаш сте умрели”, да не живете, да ви няма, да не постигате целите си, да не реализирате мечтите си.
Водени от любов
към мъртвородения си брат, в живота си да правите като него – да не живеете, да не може да се борите да стигнете до края (да се родите), да ви е трудно да се заявявате, не можете да поискате”.
Осъзнах, че нещо в мен се свързваше с непочетения ми мъртвороден брат. Какво означава непочетен, неуважен? Означава, че случилото се с него е донесло много болка и скръб на семейството, толкова много, че за това те не са могли да говорят. Мълчанието обаче е равносилно на игнориране. А семейната душа “не позволява” това. Тя прави така, че “реабилитира” изключения, да го върне на мястото му, защото той е част от семейството. Важна част. И за да го върне на мястото му, някой от семейните членове започва да се държи като изключения, за да го върне в системата.
Винаги, когато откривам отговора на някой въпрос, се учудвам как ние, хората, в опита си да се предпазим от болката си, си причиняваме още по-голяма. Често крием истината от себе си, защото ни е трудно да я понесем, а когато вече не можем да понасяме да се самозаблуждаваме, тогава обвиняваме някой друг за това, което сме си самопричинили.

Оставете болката в миналото

Това, за което не говорим, и това, от което бягаме, ни държи в себе си. Опитваме се да не мислим за станалото, но всъщност целите сме там – умът ни е там, душата ни е там, сърцето ни е там. И действията ни са ръководени “оттам”.  Но иначе си мислим, че сме прибрали на скришно място, това, което ни тормози и то не ни пречи.
Но…. Да ви доразкажа за разплитането. В хода на лекцията психологът даваше пример. Това, което чух, ми направи силно впечатление: “Този човек пазаруваше за двама, ядеше за двама, работеше за двама, всичко правеше по две”.   Засмях се и си казах: “Този е като мен. Аз ям за двама, пазарувам за двама, рева за двама”.
Прозрението бе неизбежно
Така почитах мъртвия си брат! Водена от сляпа любов, аз се свързвах с мъртвородения си брат, не ценях живота си, не зачитах себе си. ТОЙ ми липсваше. За него тъгувах. Не стига това, ами и по-далеч бях отишла. Бях “легнала” до него в земята, все едно казвах: “Мили братко, искам мама да ме обича, така както обича теб”.
Тук процесът стана интензивен. Какво печелех от това? Стойност. Цена. Исках за майка си да означавам точно толкова, колкото означаваше брат ми за нея. Чувствата ми бяха противоречиви – хем исках майка да ме види, хем се ядосвах, на брат си, че е умрял и ми “взема” майката (защото тя страда за него), хем аз страдах от мъка, че го няма и никога няма да го има. Липсваше ми…. Не стига това, ами и открих защо баща ми често ми се гневеше и крещеше по мен. Така правел, за да ми каже: “Стани! Вдигни се от мъртвия си брат, ти си жива!  Живей!”.
В констелациите се работи с прости терапевтични изречения. Моето беше следното: “Мили братко, искам мама да ме обича толкова, колкото теб!”.  След като го казах, представителят на брат ми отговори: “И аз искам това за теб!”.  Представителят, които играеше баща ми, пое въздух и изпъчи гърди.
Горд беше, че дъщеря му оживя…
На сутринта станах и колкото и да ми се струваше налудничаво упражнението, го направих. Започнах да разказвам на брат си живота си. Показах му апартамента си, разказах му какво правя сутрин, преди да тръгна за работа. После как пътувам до нея. Какви хора срещам, с кого работя, какво правя. Продължих така до края на деня. Вечерта му казах: “Лека нощ!”.  А на другия ден продължих. Разказах на брат си всичко, което исках да му разкажа за себе си, за семейството ни.
Вече не се чувствам самотна. Празнотата я няма. Намерих липсващия, отсъстващият се върна. Сега вече сякаш имах на кого да се опра, на кого да споделя онова, което не можех да кажа на родителите си, но можех да кажа на свой. Сега разбрах на кого често казвах: “Обичам те!” в празното пространство. Кого можех да си представя до себе си, за да изплача непролените сълзи.
Минаха дни, а аз все още не съм се наситила на това упражнение – да водя брат си за ръка и да му показвам и разказвам за света си. Това ми дава енергия за двама. Сега имам енергия за още един. Започнах да довършвам работата си. Да се заявявам.  Да присъствам. Да съм цяла. Да не съм сама.
За финал оставих последното терапевтично изречение: “Мили братко, ние (нашето семейство) те ценим, ти си един от нас!”.
Тази история е разказана от първо лице, защото така звучи автентично. В нея има елементи на художествена литература, но логиката на психичния процес и феномен са достоверни. За мен смисълът да разказвам тези истории е в това да дам кураж на всеки от вас да живее пълноценно, оставяйки болката в миналото.
Борянка БОРИСОВА, психолог

Източник: zdrave.to

Коментирай чрез Фейсбук

loading...

Оставете болката в миналото
Оценете тази публикация

Вашият коментар

Inline
Inline