Home » Истории » Любовна изповед: Пред църквата изведнъж осъзнах, че цял живот съм обичала само него
Любовна изповед Пред църквата изведнъж осъзнах, че цял живот съм обичала само него
Любовна изповед Пред църквата изведнъж осъзнах, че цял живот съм обичала само него

Любовна изповед: Пред църквата изведнъж осъзнах, че цял живот съм обичала само него

Понякога съдбата ни среща с хора, които остават завинаги в сърцето ни.

Те завладяват душите ни и макар че минават години преди да ги срещнем отново, рано или късно, заемат мястото в живота ни, което пазим специално за тях. Моят любим се казва Лъчо и беше един от най-добрите приятели на семейството ни. Мургав, с черна къдрава коса и малка трапчинка на бузата. С него са свързани най-красивите ми детски спомени. Той бе с 12 години по-голям и беше мой кумир. Разсмиваше всички с интересните си истории, даваше ми тайно пари за сладолед, а когато мама ми се караше, ми намигаше съучастнически.

Навлизах в пубертета и започнах да мечтая за Лъчо. Представях си как след години, когато съм вече голямо момиче, ще му призная чувствата си и, разбира се, той ще ми отвърне с взаимност. Толкова прости и красиви бяха копнежите ми. Веднъж споделих с най-добрата си приятелка, че съм влюбена в него. Тя ме изслуша внимателно и ме посъветва на всяка цена да му кажа. Само че на мен ми липсваше кураж, затова реших да му напиша анонимно любовно писмо. Старателно изписах на розов лист: „Обичам те, Лъчо!“ и използвайки момента, че двамата с баща ми играят карти, го мушнах в джоба на зимното му яке. На другия ден не смеех да го погледна в очите, но всеки път когато ме видеше, трапчинката на бузата му весело заиграваше.

Дойде рожденият ми ден, а с него и тежка болест, която едва не отне живота ми.

Наложи се да постъпя в болница, а след редица изследвания лекарите ми поставиха диагноза, която изискваше спешно кръвопреливане, а се оказа, че съм рядко срещаща се кръвна група. Родителите ми бяха съсипани и отчаяно търсеха под дърво и камък подходящия човек. За мой късмет не се наложи дълго да търсят, защото Лъчо се оказа с моята кръвна група. След време мама разказваше, че бил силно разтревожен и настоял, ако се налага, да му източат и последната капка кръв, но да ме спасят.

Болестта беше упорита и след няколко месеца заминах с родителите си в чужбина, за да продължа лечението. Установихме се при леля, която живееше в малък град в Германия. Оздравях, единствено споменът за тежките дни продължаваше да вгорчава живота ми. След успешното лечение нашите не пожелаха да се върнат в родината. И двамата си намериха добра работа и нови приятели. Не поддържаха връзка със старите. Предполагах, че го правят, за да забравят неприятностите с мен. За разлика от тях, аз нито за миг не забравях на кого дължа живота си.

Един ден ни се обади близък роднина, продавали общ имот и се налагало член на семейството да присъства на сделката.

Нашите нямаха възможност да пътуват до България, затова татко ми направи пълномощно и след няколко дни заминах. Сделката приключи успешно, но на мен не ми се връщаше обратно. Исках да разбера какво е станало с Лъчо, страхувах се, че в живота му се е появила друга жена, че има семейство и деца. Нали не стана това, което планирах – на 18-ия си рожден ден да му призная чувствата си.

Дни наред разпитвах стари познати на семейството ни, никой не знаеше какво е станало с него, сякаш бе потънал в земята. Отчаяна, ден преди да отлетя обратно, реших да запаля свещ в близката църква. След като целунах иконата на Божията майка, седнах на една пейка в градинката пред църквата и се отпуснах.
От това безвремие ме измъкна усещането за нечие присъствие. Погледнах и видях мъж с патерици, който стоеше пред храма, но не просеше милостиня. В този момент до него дойде свещеникът и двамата се заговориха – личеше, че са приятели.

Изведнъж чух до болка познат глас, бях го чувала много пъти в сънищата си. Като поразена от мълния, се обърнах и първото, което видях, бе трапчинката на лицето на мъжа. Лъчо! Толкова го търсих, а той стоеше на крачка от мен и ме гледаше с тъмните си очи. Вече знаех защо съдбата ме изпрати в тази църква. На този свят няма нищо случайно. Разказа ми, че преживял злополука, животът му бил труден, но не изгубил чувството си за хумор и обичта си към хората.

Някога той ми дари своята кръв, сега аз ще направя всичко възможно чаровната трапчинка никога да не слиза от лицето му.
Ана

Писмото е публикувано в последния брой на вестник „Лична драма“

Коментирай чрез Фейсбук

loading...

Любовна изповед: Пред църквата изведнъж осъзнах, че цял живот съм обичала само него
Оценете тази публикация

Вашият коментар

Inline
Inline