Home » България » Дивна с кървав разказ от Ада: Чувах крясъците на Кристин, врата се беше врязала в тялото й и…
Дивна с кървав разказ от Ада Чувах крясъците на Кристин, врата се беше врязала в тялото й и...
Дивна с кървав разказ от Ада Чувах крясъците на Кристин, врата се беше врязала в тялото й и...

Дивна с кървав разказ от Ада: Чувах крясъците на Кристин, врата се беше врязала в тялото й и…

Певицата Дивна, която катастрофира през март с приятелката си – топмоделката Кристин, разкри ужасяваща тайна. Тя призна, че е правила опит за самоубийство от чувство за вина.

„Бях на път да си дам на най-тежката присъда. Опитах да се самоубия, имаше моменти, в които това е толкова голямо, че чувстваш как целия свят тежи на плещите ти. Въпросът е, че имаше прекалено много моменти, в които мисълта да се самоубиеш е всичко, за което мислиш.
Аз бях на края на света, даже в един момент се чувствах извън този свят, само тъмен тунел“, разказа Дивна в „Събуди се“ по Нова телевизия.
Тя се връща към тежкия момент на катастрофата за първи път.

„Доста време чаках момента, в който да се почувствам готова, но разбрах, че той няма да дойде никога. Не чувствах да принадлежа някъде, бях ничия, душата ми беше заклещена в това тяло, а тя отчаяно искаше да избяга. Жива съм, Кристин е жива, вярвам, че Господ ни даде този шанс ние да бъдем живи и съвсем скоро – напълно здрави“, надява се Дивна.

Дивна с кървав разказ от Ада Чувах крясъците на Кристин, врата се беше врязала в тялото й и...

Ето и нейната емоционална изповед за всичко, което се случва преди няколко месеца и за това как животът й се обръща:
Кристина ми беше дошла на гости за уикенда в Русе, всичко беше окей. Дори, докато пътувахме, си говорихме, че отдавна не ни се беше случвало да се наслаждаваме и просто в един момент стана катастрофата. Не мога да си обясня защо.

Помня, че имаше камион, мястото беше с разрешено изпреварване, нямаше ограничения на скоростта, както бяха писали, всичко ми е в страшна мъгла. Помня удара, ударихме се в дърво, което после ми казаха, че може би това е спасило живота ми.

Помня, че си казах – това ли е, така ли ще приключи всичко

Видях, че колана на Кристин се е увил, първо я попитах – добре ли си, опитах се да го махна. Мантинелата се беше врязала в нея, вратата беше притисната навътре, тя не можеше да излезе.

Чакахме около час сами на пътя линейка, пожарна и полиция, в който трябваше да се мобилизирам тя да е окей. Опитвах се да говоря с нея, да бъде будна, в един момент почнах да я карам да смята числа. Опитвах се да говоря с нея и да я поддържам бъдна, да я превържа и пръскам с вода. В един момент на мен ми зазвуча „Светът е за двама“ на Орлин Горанов и започнах да й пея. Това беше нещо, което усетих толкова силно. Ние бяхме заедно, тя беше моята приятелка. Когато пожарникарите се забавиха, хората от линейката казваха, че не могат още нищо да направят, стояха в линейката, молех ги да й дадат нещо, да й помогнат, а те – ми ние нищо не можем да направим, докато не дойде пожарната. Дори от 112 ни обвиниха, че съм дала грешен сигнал, защото сме се намирали на друго село.
Чак, когато тя пристигна в Плевен по спешност, също бях сама в този момент, чак, когато я качиха, рухнах и може би тогава ме удари реалността какво се е случило. Единственото, което мислих е – Господи, моля те, Кристин да бъде добре.

„Исках тя да ми крещи“

Имах чувството, че се разграждам, все едно съм във вакуум, в който умирам, всеки момент чаках новина какво се случва. Чух се със семейството й, казаха ми, че се е наложило да я преместят във ВМА и следващите дни това продължи, не ми дадоха да отида там. Всички те ми казваха, че не мога да отида, че няма смисъл и тя не е готова за това.

Много ме заболя, когато прочетох, че не съм искала да отида там, исках дори да бъда отдушник, на който тя да крещи. Някъде около десет дни след катастрофата й писах, тя ми каза, че има нужда от време. По-късно ми отвърна – защо не си тук до мен, много ми е тежко. В момента, в който влязох при нея, двете се разплакахме. Прекарах много време, в което търсех урока. Дадох си сметка, че хората много първосигнално обичаме да съдим. Успях да допусна да повярвам, че съм най-големия злодей в една ситуация, в която изстрадах безкрайно много.

Себеотрицание, себебичуване, аз повярвах, че съм лош човек

че не заслужавам да бъда жива. Нямах физически наранявания, което ме накара да се мразя. Не виждах живот, не можех  да стана от леглото. Всеки път, когато минавам оттам и виждам това дърво, рухвам и знам, че ще трябва да се боря с тези усещания и те едва ли ще минат.
Не знам дали оцеля приятелството ни, вече сме на етап, в който говорим с усмивка за това, което предстои, но нищо повече. Моята любов няма никога да бъде различна за нея от това, което беше преди, защото ние искахме да бъдем заедно.
Цялото ми семейство страдаше, баба получи инфаркт от това, което се изписа за мен, може би бях удобна мишена, това ме разтърси, защото в един момент ти започваш да вярваш на тези неща, аз вярвах, че съм чудовище. Не можех да излизам от къщи, защото си мислех, че дори с присъствието ще нараня хората около себе си.

Искам да кажа на другите, че не бива да съдим, прощавайте на себе си, това е може би най-трудното. Искам и да благодаря и на тези, които ме подкрепиха, независимо, че не бяха толкова много.

Източник: БЛИЦ

Коментирай чрез Фейсбук

Източник:fakti.bg
loading...

Вашият коментар