Home » Мнения » Ангел Иванов пред ФАКТИ за спасението, Светият път и днешните хипстъри

Ангел Иванов пред ФАКТИ за спасението, Светият път и днешните хипстъри

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г. Възпитаник е на Национална Априловска гимназия. Завършва “Журналистика“ в СУ “Св. Климент Охридски“. Като студент става един от създателите на студентското радио “Реакция“ в Софийския университет. Няколко години е телевизионен сценарист в предаванията “Ку-Ку Презареждане“ и “Господари на ефира“. Публикувал е в печатни и онлайн медии, сред които списание “Джамборе“, сп. “Мениджър“, Webcafe, Actualno, КлинКлин, портал Православие.бг, Кинематограф.бг и др. В края на миналата година от печат излиза първата му книга „Техническа проверка“, която му носи наградата за дебют „Южна пролет“ 2019. Наскоро Ангел участва в похода „Светият път“, който отбелязва 550 г. от връщане мощите на Св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. от монашеска процесия. За това какво да вземем и какво да оставим по време на човешкия път от ФАКТИ разговаряме с Ангел Иванов.

– Ангеле, ти беше сред участниците в поклонническия поход „Светият път“, като за един месец си изминал пеша около 600 километра, заедно с другите участници. Разкажи ни какво означава, какво ти даде и как протече за теб този преход?

  • Означава, че извършихме поклонение пред Бога и неговия светец, който Той е осветил – Иоан Рилски. Маршрутът се опитва максимално да повтори (доколкото е известен) автентичния път на пренасяне мощите на св. Йоан от Велико Търново в Рилския манастир от нарочна монашеска мисия преди 550 години.

Походът ни даде усещане за усилие, и то благодатно усилие, в църковен смисъл – подвиг, подвижничество. Да направиш нещо от себе си за Бога, да се насилиш, да жертваш нещо – комфорт, сянка, автомобил, море. И всичко това да го направиш с желание и радост. Лично за мен поклонничеството е любим аспект от християнството, защото нито молитвата ми е постоянна и силна, нито съм най-големият постник. Но именно през поклонничеството съчленявам две мои обични реалности – Вярата и Пътя.

Походът протече вълнуващо и в някакъв смисъл противоречиво, както протича и човешкият ни живот изобщо. От 30 дни ходене пропуснах 3, в 3-тата третина. Не последователни дни, а разхвърляни – поради Жена, Болест и Смърт. Не съм сигурен дали има градация и дали не е обратна. Това е опит за шега, вероятно неуместен.

Снимка: Станислава Лозанска

Ангел Иванов пред ФАКТИ за спасението,

– Защо е важно подобни инициативи да се осъществяват?

  • Вярата не е нещо отминало, не е традиция, памет и икона, която краси дома като картина. Тя е нещо живо и живително. Тя се случва днес, тук и сега. Защото е вечна. И именно защото е вечна, тя е и модерна. Всеки ден се опитваме да крачим към Единия, Жив и Истинен Бог Троица. Тази инициатива може би е напомняне за това. Нима животът ни не е сам по-себе си едно по-дълго поклонническо пътуване?

– Каква извънстолична България видя ти? Как бяхте посрещани в различните населени места, какво беше отношението на местните?

  • Минахме през 5 духовни епархии: Търновска, Плевенска, Врачанска, Софийска и Неврокопска. Почти навсякъде хората ни посрещаха с отворени храмове, сърца и трапези. Първо винаги беше молитвата, богослужението, почитта към светеца в селската църквица или оброк. После продължавахме на дългите маси, отрупани със сръчно омесени питки, курбан чорба, домашна ракия. Искаше ми се да отслабна повече, това да ми се придаде, към онова първото, че първо уж търсим Божието Царство, но тези богати селски трапези, това сърдечно гостоприемство на домакините, ми подляха вода … и блага пукница, както вече се каза.

– Като романтици, донкихотовци, а може би маниаци в някаква степен ли са приемани хората, пазещи религията в България в наши дни? Предвид цялостния отлив на вяра.

  • Нямаме себе си за пазители на традиционното вероизповедание и у нас. Не се изявяваме като такива. Просто се опитваме да бъдем православни християни, макар невинаги да ни се получава. Аз дори ще стигна по-далече. Православните християни днес са новите хипари и хипстъри дори. Някаква субкултура. Абсурдно е, че немалко хора си мислят, че става дума за сектантство. А терминът „секта“ маркира съществуващо нездраво отклонение именно от Православието. Пълен абсурд. Но иначе, сред царстващият днес релативистки хаос, новият духовен и интелектуален бунт е именно моралът, ценностите, християнството. Ни повече, ни по-малко.

Чудя се как така забравихме, че именно Вярата ни е запазила като народ и нация. Погледнете Будителството, Възраждането и Освобождението. Ами ако не всеки първи, то всеки втори деец номинално и духовно е свързан с Църквата, а мнозина са дори духовници. Кога точно решихме, че това не е така? Че е странно, немодерно, ретроградно, дори срамно? Ако нямаш памет за миналото, нямаш и истина в живота си, днес и винаги.

– Как един млад столичанин в натовареното, динамично, консуматорско ежедневие успя да отдели един месец от времето си за подобна кауза? В период, в който на мода са големите пътувания, големите прибирания, но от едно съвсем друго естество и със съвсем други цели, точно обратните на тези на „Светият път“.

  • Отговорът е малко прозаичен. От близо 2 години работя на свободна практика, или хубавата „българска“ дума – фрийлансър. Така че разполагам с времето си. Като наближи походът, просто поприключих текущи задачи и проекти, други отложих, трети отказах. Съзнавам, че за ангажирания на постоянна работа човек е трудно да отдели цял месец за нещо такова. Неслучайно устойчиво вървяхме 20 души от цяла България.

Но имаме неделния ден, светата литургия, Причастието. За тях не се изискват огромни жертви. Поканени сме на тази божествена трапеза. Поканени сме на Покаяние и Причастие.

Има една простичка история от живота на един от съвременните светии на 20 и 21 век – св. Паисий Светогорец, който се упокоява само преди около четвърт век и е канонизиран преди няколко години. При него идва един много угрижен човек, с много проблеми и без отношение към Вярата, но с вече пръкващ се интерес към нея. И старецът Паисий му казва да отделя по 10 минути сутрин и вечер на Бога и молитвата. Бог не иска много от нас. Само сърцата ни.

– Нека да погледнем малко по-глобално темата. В България сме свидетели на непрекъснати недостойни прояви от всякакъв характер, особено натрапчиви са те от страна на властимащите. Чудим се как ще се оправим. Отговорите не са ли много прости и изцяло описани в Библията? Не тръгва ли всичко от нравствените характеристики на отделния индивид?

  • Да. Колкото и да говорим за идеологии, които се провалят една след друга, или за големи исторически и икономически разкази, за тенденции и прочее, всичко опира до човешкото сърце, до спасението на всяка една човешка душа.

10-те Божи заповеди и по-напред от всичко законът на любовта, даден от Христос – да обичаш Бога с цялото си сърце, ум и душа и ближния така, както обичаш себе си. Това, казва Той, са Законът и Пророците. Забележете, Бог иска да обичаме себе си. И тази любов към себе си да проектираме и в отношението си към другите. Но тези Божии заповеди съдържат всичко нужно. Всичко. Те са универсалните ценности. Те са в основата и на Декларацията за правата на човека. А освен, че са добродетелни, те са и ефективни, повишават ако щете и КПД-то на всеки човек, ако щете и производителността, ако щете и доходите му.

Защото, останалото ще ни се придаде, ако първо търсим Божието Царство.

– Имаш ли усещането, че българският народ е загубил усещането кое е правилно и кое не – и още по-лошото няма кой да му покаже? В тази връзка църквата като институция не би ли следвало да има много по-сериозна, лидерска роля с позиции далеч по-различни от настоящите, които нерядко са такива, от които лъхат предимно различни зависимости?

  • Църквата не е просто някаква институция. Църквата в тесен смисъл може да бъде храм, сграда, но в широк автентичен смисъл е Богочовешки организъм, Тяло Христово. В нея участваме и ние с немощите си. Мисълта ми е, че няма „ние“ и „те“. Няма тя – Църквата – и ние, християните. Ние сме едно. Ние сме Църквата – кръстените православни християни. Ок, тя може да развива по-добра социална дейност, може да бъде по-гласовита по определени обществени въпроси, но нейната мисия е преди всичко Благата вест, да проповядва Христос, защото е Христова, да казва и живее: „Христос възкръсна и със смъртта Си победи смъртта!“. И слава Богу, тя това прави – вече 2000 и кусур години и ще го прави до свършека на света и портите адови няма да ѝнадделеят, както пише в Евангелието. Всяка неделя, дори всеки ден има света литургия, богослужение, храмовете са отворени, хората са призовани към покаяние и причастие, към светотайнствения живот. Та така, Църквата не е някакъв отдел за кризисен пиар или редакция на медия. Тя е в света, но не е от света. Нейният взор е отправен към вечността. Нейната мисия е спасението на човешките души. Затова тя е винаги актуална и всеприсъстваща отвъд конюнктура и обстоятелства. И така трябва да бъде.

– Много хора в България оправдават именно с институционалното поведение на Българската православна църква липсата на вяра? Църквата обаче не е само Светия синод. Какво видя ти сред малките черкви и манастири, които посетихте по време на похода?

  • Продължавам и от предния въпрос. Образът на българския духовник е изкривен. Той е превърнат в медийно клиширан прецедент. Че е алчен пияница и педераст, който иска много пари за различните треби. Това са глупости. Говорим за някакви изключения. Но за медиите общото, общовалидното, равното, дори добродетелното не е интересно, не носи ексклузивност. Няма жълтина и скандал. И така скандалът се превръща в правило. Простете, но това е изкривяване на действителността.

Иначе по места видях търсеща и жива вяра, не масова, но автентична. Като от малки свещички, които горят и не изтляват в храма, пред лицето на Господа.

– Около похода се разшумя и покрай убийството на 77-годишния Коста Янков. Имаш ли наблюдения относно човека и този случай?

  • Бях един от хората, които останахме да търсим Бай Коста, преди да разберем какво се е случило. Тогава пропуснахме частта от маршрута Дрен – Дупница. Впоследствие, непосредствено след края на похода, бяхме привикани цял един ден на разпити в Районното на Радомир. Лека-полека научавахме за ужасяващото деяние.

Какво да кажа. Бог да прости Бай Коста и да го насели при Своите светии – Там, където сияе светлината на Неговото лице.

Беше душа човек, народен човек. Пътят беше неговият живот. Ето че си отиде, макар и по грозен начин, на Светия път. Казваше, че иска да си отиде така, по пътя. През годините е организирал със собствени сили и средства десетки маратони. Беше дал някаква сума и за този поход, за нас поклонниците, да се подкрепим. Е, подкрепихме се за Бог да прости.

Не бяхме много близки, но имахме взаимните си симпатии и уважение. Смяхме се много, шегувахме се един с друг. Слушах безбройните му истории. Когато в началото се бях схванал, той ми направи страхотен разпускащ масаж. Беше най-възрастният участник в похода – на 77 години, без едно око, със слабо виждащо друго, със скорошна сърдечна операция.

Вечна да е паметта му! С надежда разбрах, че сравнително скоро е пристъпил към изповед и причастие.

  • В края на миналата година ти издаде дебютната си книга „Техническа проверка“, сборник с разкази. Изминалият поход създаде ли за теб достатъчно материал и може ли да се очаква скорошно продължение на литературните ти изяви?

  • Носех си дори диктофон, за да записвам впечатления, но трябва да осмисля цялостно нещата дали и в каква форма бих писал. Не знам още. Сега имам друга идея, по която тъкмо започвам да работя.

Ангел Иванов пред ФАКТИ за спасението,
  • Бил си сценарист на телевизионни проекти? Какво те отказа от това? Не е ли прекалено голям сблъсъкът на човек с ценности, който попада в българската медийна, публична среда?

  • Отказах се, в тесен смисъл защото писането, което иначе обичам, се превърна в делнична, ежедневна матрица. В някакъв конвейер. Спря да ми бъде провокиращо, важно и интересно. А в по-цялостен план – почти всичко, ако не и всичко, в телевизиите и медиите се прави за пари и рейтинг. Едва ли изненадвам някого с това. Съзнавам, че съм бил чарк от тази машина няколко години и съм допринасял. Не се гордея с това.

  • За финал, какъв е предстоящият път, по който ще поемеш?

  • Обмислям да се прибера по родното ми място за няколко месеца – Габровския Балкан – за да напиша едни истории за детството. Така ще бъда близо до него, ако не темпорално, то поне пространствено. Иначе до края на годината ми се ходи до Атон, където последно бях миналото лято. Ще видим.

София / България
Коментирай чрез Фейсбук

Източник:fakti.bg
loading...

Вашият коментар

x

Check Also

Идиотски гаф с телефон едва не провали футболен мач

Без ВАР остана дербито в Саудитска Арабия между Ал Фатех и Ал Насър 0:1, а ...

9 октомври 1974 г. : Умира Оскар Шиндлер

На 9 октомври 1974 г. на 66-годишна възраст умира Оскар Шиндлер. Oскар Шиндлер е немски ...

Цацаров: Незаконен съдебен състав пусна Полфрийман

Министърът на външните работи Екатерина Захариева и главният прокурор Сотир Цацаров се срещнаха с Джон ...

Димитър Пенев със секретна мисия

Легендата на ЦСКА и българския футбол Димитър Пенев бе част от приятна изненада, която колективът ...

Шарапова си спомни за голям кошмар

Руската топ тенисистка и бивша любима на нашия Григор Димитров – Мария Шарапова си припомни ...

Спалети се отдалечава от Милан

Все по-малка изглежда вероятността бившият треньор на Интер Лучано Спалети да застане начело на градския ...